Консумативното общество има в своята стихия възможността да развъжда глупаци
Големият Рангел Вълчанов дойде преди десетина дни в Бургас за закриването на 6-ия “София филм фест на брега”. Режисьорът изгледа на крак “А днес накъде” в претъпканата зала 1 на кино “Тракия”, а после се поклони на публиката и я похвали за нейната интелигентност и търпение да остане докрая.
“Сега ще ти обясня каквото те интересува, я, карай напред, да видим какво безсмислие ще изскочи от цялата работа”, казва ми той, когато сядаме на кафе на другата сутрин, а докрая на разговора аз се ядосвам, че чрез словото няма как да бъде уловена цялата експресивност на събеседника ми – рядък микс от мимики и жестове, резки движения, гневни интонации и мълчания, смях.
- Разнородни емоции се сляха в Бургас – приятели, танци, част от екипа на „А днес накъде” пак на едно място. Кое надделя като усещане у теб?
- Между другото, да говоря за филма или да не говоря, той е някакъв факт – тъжен, жалък, весел или не, това не е моя работа. Това вече е като едно дете, което си го родил и си го пуснал. И всички му се възхищават или викат – я пък, какво просташко дете, гледай го какво ходи с криви крачета, пък кривогледо май че е... Тук аз не мога да се намесвам, все пак това е лента. И да я мразиш, и да не я мразиш, тя си върви. Публиката е таен феномен и никой не може да каже какво точно е тя – някакво стоглаво чудовище, което си живее като октопод, разни неща шават по него и не можеш да разбереш... Та това е неуправляем процес, аз винаги се намирам в едно особено плахо страхопочитание пред публиката. Понякога с омраза се обръщам към нея - че е толкова глупава, казвам си аз, разбира се, в кавички, напротив – колко е справедлива! Защото тя не е виновна, тя никога не желае да каже – сега пък аз ще бъда лоша! То е спонтанно. Както при любовта, не може да се каже – ние вече сме подписали брак, трябва да ме обичаш. Не, бракът си е чисто и просто едни икономически взаимоотношения. Ти имаш право на това, аз – на това, това жилище се дели, онова се цепи, децата се цепят или делят... И в тоя смисъл аз съм респектиран, че може би това е някаква неписана конвенция между публиката и между този, който предлага своята стока. Макар че ми е обидно да кажа, че е стока, но то е точно така, щом е в обращение. Ти плащаш за нея, за да гледаш. Но аз искам друго да кажа, което повече ме впечатлява, независимо от отношението на публиката. Говорих вече, сега ще го повторя. И ако във вестника излезе това нещо, трябва да се разбере от тези, от които зависи – не като кинаджия го казвам аз!
- За киното ли? Тъкмо щях да питам.
- Говоря като гражданин, който има някакво отношение към Бургас по някакви странни обстоятелства. Аз тук съм снимал на остров Света Анастасия, имам отношение към маса герои от града, актьори познавам, тъй че този град по особен начин ми е близък. Нямат право управниците през последните години така настървено да унищожават града по начин, по който не им прилича, което е белег на дълбока некултурност. Както читалищата са били средища за култура, където са се създавали, в хубавия смисъл на думата, патриархални поведения на хората – прочете се книга, играе се хоро, па си кажат хората приказката, па се играе театър – така и киното е събирателен център. То замества всички дискотечни децибелни безумия, които съсипват младежта. Тези звуци са неприлични и трябва да се обърнат към, това го напиши, към лекари, които ще кажат какво безумие означават тези високи децибели в дискотеките – освен светлината, освен настъплението, освен липсата на чувство за мярка - в слуховия апарат, кръвна картина, импотенция и хиляди неща... Безумия! Трябва да има забранителност, защото свободата значи забранителни процеси. И то умни забранителни процеси. Защото когато растат в една градина, аз не мога да кажа – а бе нека да бъдат тия тръни с розите заедно. Ами те задушават розите, ще махнеш тръните – това е стопанско отношение към работата. Или махни розите и гледай тръните, или обратно, но не може едновременно. И тук въпросите за правата на човека, на не знам какво си - хич не ме интересуват! Мен ме интересуват правата на розата. Правата на бурените да си ги вземат буренясалите хора. Това са криминални типове, това са заинтересовани лоши хора в политиката, които не разбират за какво говоря. Аудиовизуалното образование е както словесното. Съществуват вече културни поведения в целия свят - не въпросът за екшъна и еди-кой си, а за културата на гледането, на възприемането. Същото това кино, то облагородява, както класическата музика. Не можеш и нямаш право в един град, 250-хиляден като Бургас, да постъпваш така. Да се окажат толкова безсърдечни управници, че да не могат да намерят пари за киносалони, които очевидно са необходими. Какво искат, да им дам пари аз назаем ли? Или да пропадне тоя град, да го превърнат в кенеф и да смятат, че е важно само дебелото черво, което ръководи човека, това ли искат да ми кажат? Нека да ми отговорят, защото ще им ударя шамар, съвсем сериозно го говоря. Това е безобразие! Скоро бях в Кливланд и видях какво е положението – подобен град, също на пристанище, а държавата поддържа това консервативно помещение, наречено кино. Защото събирането в киното е празник! Ти не отиваш в клозета или в кухнята, докато гледаш, а се изпълваш с една тържественост. Това е културно преживяване, съпреживяване с нещо. И аз казвам - недей лишава от тяхното културно преживяване некултурните хора, защото те ще отмъстят във вид на: криминални типове, на наркобарони, на идиоти, на глупаци и глупаци, и глупаци... Такова развъдничество! Консумативното общество има в своята стихия възможността да развъжда глупаци. И ги развъжда в страхотна стихия! Аз виждам нечетящи, негледащи хора наоколо и ме хваща страх. Да, да и ме хваща страх! Не може кметът да се прави на разсеян сега и неговите общински съветници също. Така не може! Ние трябва да създадем условия хората да не бягат от тоя град, защото той е страшно интересен. Не ме интересува никакво оправдание! Никакво! Никой да не ми казва нищо, защото ще му скъсам главата от неговата нелогичност. Да спре и да не ми говори за пари, това не е вярно!
- Защото пари има.
- Пари има, обаче да не ми се правят алибита какъв ръководител си, а истинско, скромно и тихо, ясно – направи културно движение!... Иначе ще се отмъсти с простотията, с убийства и всякакви безобразия. Аз за филма няма какво да говоря, това сега ми е най-важно. Повече нямам за казване.
- Но след филма чух – ох, не го разбрах, но ми беше хубаво да го гледам. Това посвоему съдържа някакъв абсурд. Какво е важно за филма - да бъде разбран или да бъде съпреживян и да е празнично?
- Моята племенница завърши флейта и свири пред мама - селянка, необразована, която седи и я слуша, докато репетира. Гледа я един-два часа и вика, хайде още един път, толкова хубаво на душата ми става... Тя не знае защо и какво, но на нея й е хубаво. Когато човек гледа хубави неща един път, два пъти, той свиква. Когато гледа инцидентно, между другото, между два клозета и две щуротии, ще каже – ле-ле, ми какво сега... Той е свикнал на сюжетни неща – например, кой кого ще убие, дали тя ще го... или тя ще го..., или и двамата ще се... по някакъв начин, загасиха лампата, о-хо! Нали разбирате? И те ще свършат истината между краката на мъжа и жената, това е жестоко! Тези хора наоколо без да щат натам бутат хората и като образование, което е страшно. Страшно! В това отношение телевизията е голям майстор. В последно време с всички тия програми, достигайки до тая глупост да кажат – музикален айдъл, вместо музикален идол, което е неграмотност, престъпление към словото ни! Може да става дума за музикални идоли, а не айдъли, защото за мен те са музиканти а-идиоти. Виж как простотията почти така, с чувство за шик влиза при нас, почва да царства в нашия живот. Никаква хигиена, на нищо!
- Спомням си преди 2-3 г. друг наш разговор в Бургас, седяхме в кафене и имаше надписи за българска минерална вода на латиница. Продължаваш да се възмущаваш, че латиницата и чуждоезиковото плезене така властват...
- Не може да се движиш по улица “Витошка” и да не знаеш къде се намираш. Тази държава, тази земя, както казва Вапцаров, простете, вече не е моя земя, тази земя е чужда... Всъщност, често го казвам, представяте ли си Валери Петров да ви каже – окей. Никога! Той, човекът, с петте перфектни езика, който е превел Шекспир - окей и довиждане! Това е признак на много лош вкус. Не се казва така, а – добре, благодаря ти, довиждане. Това е нормалното мислене. А иначе да си кълчиш езика, да се присъединяваш към нещо, което е мързелива култура, това е простотия. Когато говориш английски, говори го - окей, йес, ай ем, но когато говориш български, да повтаряш папагалски – окей, добре, без да разбереш, че казваш две неща едновременно... Какво да ти разправям още? Ох...
- А какво следва след Бургас?
- Отивам си в София и имам работа. Пиша в разни вестници, какво друго да правя. Да седна и да се облещя, не мога да живея така. Събудя се, седя и гледам, гледам в една точка, пак седя и пак гледам, после гледам като режисьор и пак нищо... Не мога така. Аз това си казвам, говорят за разни годишнини и чествания – глупост. Според мен, казах го на едно място, пак го повтарям – това е анахронизъм. Да честваш годишнина на човека, означава, че нещо си сбъркал по отношение на него и той също се е сбъркал. Давам пример – никъде на село селяните не си празнуват кръгли годишнини. Той работи, докато може, и после си легне и готово, приключва разговорът. Какво е това да седиш и да ръкопляскаш и той да се чуди какво е направил? А-ха, той овърша толкова снопи, айде сега да го честваме. Или този пожарникар е герой, изгасил пожар, ще го наградим. Значи няма да го награждаваме, ако не гаси, а ако гаси – ще има награда. Нали това му е работата - абсурдни неща...
- Бунтуваш се сега за задаващата ти се 80-годишнина.
- Не искам да се говори даже, целият този цирк страшно ме обижда. Той е нечовешки, нецивилизован, измислен от някакви неясни, недобри хора.
- Е, сигурно ще се предадеш.
- Ама как ще се предам, в момента никъде не участвам, не желая. Ако ти случайно пишеш за него, значи не сме се разбрали – трябва да говориш против тая годишнина.
- Да, щом казваш, така ще направя.
- Пак ще говоря за стадното чувство, сега е 31 декември и е Нова година. А може ли Нова година да бъде примерно на 14 август, защо да не бъде? Човек решава кога му е Новата година. Ето, например, открил си 4 буболечки и ти е радостно, тая годишнина си я чествай - за 4 буболечки открити. Имаш повод за нещо и го правиш. А другото какво е – за това, че си оглупял, проскубал си се и викаш – чакай да го честваме сега, че се е проскубал... Толкова е щуро и обидно! И никой не си дава сметка, че обижда така. А тоя, който не се обижда, той пък се накипри, па вземе букети, па ги носи, па ги маха, па се усмихва редовно и се покланя с някакво особено чувство – какво да правя, гениален съм, това е! Ама, божичко, как може, какво е това чудо!?
Автор: Интервю на Йорданка ИНГИЛИЗОВА
Прочетена: 461
