В Америка има общество, което обича българския фолклор. Когато всеки българин блъска за зелена карта, намирам, че е нормално да съм тук
Тя е светлоока, руса, усмихната жена. Доста навътре е навлязла в овладяването на българския език, с което спечелва симпатиите на всеки, който я заговори. И се държи така, сякаш тук е израснала – от лещата и гювеча до природата и хората, почти няма нещо, което да не харесва.
Анджела Родел е от Минесота, учи езикознание в Йелския университет и етномузикология в Калифорнийския университет в Лос Анджелес при известния учен Тим Райс, който изследва българската музика. Сега Анджела подготвя докторат на тема “Българското народно пеене”.
Миналата седмица симпатичната американка престоя три дни в Бургас с екипа на “Козел”, най-новия филм на Георги Дюлгеров, и беше сърцето на компанията на Гергьовден. Тогава заедно с другите две актриси-чужденки – Елизабет от САЩ и Маделин от Австралия, заедно зарадваха гостите с омайни български песни.
- Вие сте певица, която изследва българския фолклор. Какво Ви стимулира да приемете предложението на Георги Дюлгеров за главната роля в новия му филм?
- Всичко стана неочаквано и решението ми да участвам дойде някак само. Когато режисьорът ми се обади, ставаше дума за масовката, да пея в чуждестранния хор, но след няколко дни той ми каза, че има намерение да разшири ролята ми. Тогава дойде Иван Бърнев и с него застанахме пред камерата. За мен е голям кеф да пея, това ми е професионален интерес, но тука беше друго. Направихме проби, няколко реплики разменихме, аз доста се притесних - такова нещо никога не беше ми се случвало. Да, пяла съм на сцена, но то е различно, обаче тъкмо това даде кураж на режисьора да ме вземе. По-късно разбрах, че като музикант много спечелих от снимките, защото хората от екипа ми дадоха модел как да експериментирам. Много са креативни, отворени да пробват това и онова, а аз не съм била по-свободна досега, мисля си винаги – това знам и край, нищо повече. Иначе нямам заблуждението, че ще стана актриса.
- Какво знаехте за Дюлгеров преди снимките, как се сработихте с екипа?
- Гледала бях “Мера според мера”, макар че трудно разбирам езика там. Още като започнахме работа, ме съветваше не да следя камерата, а да мисля повече. Искаше да извлече от мен максимално живо участие. Казваше, че като уча репликите наизуст, те излизат после мъртви. А с новите думи става всичко по-живо. Дал ми беше сценария предварително и се ужаси, като се явих пред него – добре бях запомнила всичко, но той сметна, че го убивам по този начин. Страшно ми помогна Иван Бърнев, още от пробите! Той знае, че аз съм аматьор, но не се прави пред мен на голямата работа. Невероятни импровизатори са всички в екипа. Много се забавлявах извън кадър, защото с фантазия те показваха какъв бъзик може да стане...
- Чувам, че владеете различни пластове на езика ни... Знам, че героинята Ема има почти същата житейска съдба, като вашата. Това плюс ли беше в изграждането на образа й?
- Почувствах я много близка и затова не бих казала, че имаше натоварване за мен. Ема е певица, омъжена е за българин, Иван Савов играе ролята. Той обаче полудява, като идват тук, в България. Най-труден ми беше епизодът, когато той е пиян и се натиска да ме целува, прави едни такива простащини, иска да ме насилва... А на мен вече ми е писнало от него, бях емоционално разтърсена от тази сцена. После казаха, че много добре се е получило.
- Малко странно е обаче, че във време, когато огромен брой българи се изнася в чужбина, Вие, американката, живеете в България. А и не само – изследвате и разпространявате нашия фолклор. Продължавате ли да сте все така възторжена?
- Питали са ме и друг път – всеки българин блъска за зелена карта, а ти тук, защо? Намирам за нормално това, че съм тук. Знам, че през комунизма е имало големи ограничения, сега има старомодни остатъци, съществува и изкуство обаче, което ме привлича. В Америка има общество, което обича българския фолклор, ние там се знаем. Аз съм етномузиколог, това ми е професията и за пръв път дойдох тук през 1995 г. на събора в Копривщица. Прекарах един незабравим месец сред пиродата, няма какво да разказвам повече за това място, където зад всеки храст има някой хор, който репетира! Музиката за мен е като приказка... Върнах се на следващата година и учих езикознание в Софийския университет. Това беше времето на кризата – 1996-1997 г., когато видях другата страна на живота в България. Суперинфлация, стачки, беше по-интересно да си на улицата, отколкото където и да е другаде. Хората си бяха пак много готини, но не им беше до пеене по това време. Наистина беше трудно в София, не можех да намеря хора за пеене. Това беше по-реална идея за България, а в Копривщица знам, там беше романтично.
- И аз няма да подмина въпроса, който вероятно много пъти са Ви задавали – какви впечатления сте натрупала през тия години за българите?
- Тук темпото на живот не е като в САЩ, хората имат време за разговор. Ние сме по-изолирани един от друг, а тук с изненада и после с радост установих топлота в общуването. Ценя този стил – да сядат и да говорят по дълбоки теми. Тази запазена душевност на мен много ми хареса. Въпреки че не са така прилични – какви ли не скандали съм чувала в трамвая, на улицата, къде ли не – на мен ми допада тази топлота. Защото ние сме много прилични, на обществено място не сме като вас, но пък сме студени един към друг.
- С това ли Ви привлече кавалджията Иван Христов и даже станахте българска снаха?
- Когато учех в Софийския университет, общувах с много млади хора, любители на хубавата народна музика. Но не съм се запознала с Иван тогава. Бях запазила приятелите ми от този кръг и през 2004 г., когато се върнах отново. Мой приятел японец тогава ме покани на премиера на книга и така се озовах в центъра на много готин купон – цяла нощ Шинджи свири на тамбура, а Иван на кавал. После той ме покани да пея и така се роди група “Гологан”, която съществува и днес. С китариста Петър Чухов, баскитариста Иван Вълев, барабаниста Гриша Маникатов продължаваме да концертираме. А сватбата ни беше през септември 2006 г. в София в къщата на Цветанка и Иван Варимезови, които ни я бяха преотстъпили. От Америка дойдоха 17 души – родителите ми, лели, чичовци... За тях беше голяма изненада това, което виждат тук. Вместо меден месец и да си почиваме някъде усамотено, ние с мъжа ми наехме автобус и обикаляхме с тях България, всичко най-хубаво да им покажем. Тази есен очакваме втора група за ново семейно пътуване.
- Като споменахте Варимезови, си спомних, че те направиха фурор преди няколко години в Бургас на поредния Международния фолклорен фестивал. Да не сте била с тях тогава?
- Да, през 2005 г. беше. Много хубави спомени имам – лято, море, срещи с млади хора, отлична организация на фестивала...
Автор: Интервю на Йорданка ИНГИЛИЗОВА
Прочетена: 1743
