Фактите не могат да се променят, убийствено е човек да се самоизяжда, по-добре е да се прости, казва фотографът Течко РОМАНОВ
Течко Романов е роден през 1956 г. в Бургас. Първо завършва фотография в София, а през 1989 г. се дипломира в Духовната академия. Същата година емигрира в САЩ. Дълго време работи като техник към фирма за инсталиране на сателитни системи, от 4 г. се занимава професионално с фотография.
Резултат от двумесечното му пътуване из Индия е откритата снощи в БСУ фотоизложба “Индия – свети места, свята вода”, а утре вечер в Историческия музей бургазлията ще посрещне приятели за втората си експозиция “Rock and Blues”. Откриването е от 18.00 ч.
- Г-н Романов, ясно е, че не сте прекъснал връзката с родния Бургас, но защо чак сега излизате публично с изложба, и то не една, а две?
- Няма причина да избера точно този момент. Може би защото сега съм се прибрал в България... Ако имах повече материал, щях да направя и три експозиции. Да, няма интрига, няма никаква друга причина, освен че се чувствам подготвен да покажа в моя роден град какво съм видял по света.
- Темата „Индия” е любопитна по много причини – градовете за поклонение, особено древния Варанасо, прочут с милионите си поклонници, светите реки. Какво отвъд фотографиите Вие видяхте, което би представлявало интерес за българина?
- Много неща. Бях изключително ангажиран да измина предварително набелязани маршрути, но от нищо не бях изненадан, макар че това беше нова действителност за мен. Наистина, видях коренно различна цивилизация, хора, обичаи, нрави. Хората са положително настроени, няма негативизъм. За 2 месеца нямаше човек, който да ми каже “не”. Приятни, добродушни, неприкрити, директни в отношенията. Индия има уникален транспорт, това е страната с най-голямата жп мрежа в света. Пътуването с влак е изключително занимателно, независимо дали вагоните са с дървени пейки и със златни опаковки. Всички влакове в Индия закъсняват, но никой не се притеснява от това. Пътувах и с автобус – също беше достатъчно забавно, никога няма да го забравя...
- Вие сте възпитаник на Духовната академия в София, вероятно и на ниво религия сте имал немалко провокации?
- Както казах, в Индия всичко е много различно. Като основа хиндуизмът е езическа религия, има много богове. И хората силно вярват. В щата Пенджаб, едно силно място, в продължение на 24 ч се пеят религиозни песни на преданост. Цялото място е посещавано по религиозни причини, а не по туристически. Поклонниците влизат в Златния храм, който се намира в езеро, обградено с многоетажни сгради, а във всяка стая на първия етаж е поставена тяхната религиозна книга – Грант Сахид. Отворено е от 4 сутринта до 12 посред нощ. Между 12 и 4 през нощта е затворено, изнасят религиозната книга, пренасят я в друг храм на брега на езерото, а цялото място се почиства с мляко. Да, мие се с мляко, такъв е ритуалът. В самото езеро има огромни риби, които не се разрешава да се хранят с нищо друго, освен с млякото, което изтича след миенето.
- Като говорихме миналия ден, казахте, че не искате да се връщате към миналото, нямало смисъл. Но е факт, че сте бил арестуван в родината си, преживял сте обиски и други обиди, това не Ви ли озлобява? Не искате ли да търсите реванш?
- Не искам да поставям акцент на миналото. То не че няма място в бъдещето, но да не изместваме основното. Не, не съм озлобен, по никакъв начин. Надживял съм ги тия неща. Точно затова не искам да се връщам към тях, защото са загубили значение. Хората, на които е трябвало да простя, съм простил.
- По християнски сте изпълнен с примирение...
- Не, не е примирение. Прошката е да надскочиш нещата, които са били факт. Фактите не могат да се променят. И е убийствено човек да се самоизяжда, той трябва да унижощи живота си по този начин. По-добре е да се прости...
- Първите години в Щатите сте се занимавал с какво ли не. Този труден етап от живота Ви не развенча ли американската мечта?
- Аз никога не съм имал тази мечта, американската. Там съм толкова години поради стеклите се обстоятелства. В този смисъл вероятно това ме е крепяло, защото не съм бил разочарован. Не съм отишъл с илюзии. Не съм емигрирал заради илюзиите си и нямаше връщане назад.
- За съпругата Ви обаче със сигурност не е така. Йорданка Такова е треньор по художествена гимнастика и твърде, твърде успяла.
- Тя прави успешен бизнес в САЩ. За мен е пример как човек, който работи това, което обича и иска, как това нещо може да го направи щастлив. Тя беше щастлива от работата си в България, после – там, тя просто успя да го направи. При мен беше много по-трудно. С нейната партньорка, рускинята Наталия, бяха обявени в САЩ за треньори на годината за 2007 г. Това е страхотно признание, от една страна, от друга – художествената гимнастика не е толкова ценен спорт в Съединените щати. Но това е част от тяхната работа. Те спечелиха тази година панамериканските игри, на Южна и Северна Америка. Конкретно, спечели ги едно от момичетата, китайка, едно прекрасно дете.
- Сега, когато границите на практика не съществуват и връщането е възможно и непрекъснато, даже завинаги, обзема ли Ви такова намерение – да се върнете окончателно тук?
- Отдавна си мисля, но си давам сметка, че е твърде късно да започна трети път от нулата. Не че не бих могъл да го направя, но се питам дали си струва. Там съм постигнал нещо, усторил съм се, може би ще се върна по-късно, за да живея нормално старините си. Не бих останал да умра в Америка, освен ако нещо извънредно не се случи...
- С какво не свикнахте там?
- С много работи успях да свикна. Но колкото и да свикваш, това не е твоята родина. Твърде възрастен заминах, на 33 г. Прекалено здрави са корените ми тук. Трудно се свиква и прекършва човек на тия години и онова, което носи, е по-силно от онова, което е пред него. На децата е по-лесно - език, приятели, всичко се случва някак изведнъж, безпрепятствено. Няма нещо, с което да не съм свикнал, може би единствено с... отсъствието на България. Прекалено много ми харесва – затова си оставям вратичка към нея.
- И нищо не Ви възмущава, като се връщате тук?
- Всичко има положителен акцент! Когато се прибрах тук в най-лошата година – февруари 1997 г., всеки един олющен дувар или разкъртена плочка в банята ми доставяше удоволствие и това ми даваше живот. Всичко зависи от гледната точка. Ако човек е положително настроен към живота около себе си и към себе си, ако съумее да вижда позитивните неща, няма значение къде се намира, винаги ще има сили да превъзмогне каквито и да е трудности, защото те са част от живота. Тук се говори за корупция, за липса на власт, която да държи правилно нещата в ръцете си, но това е част от живота. Навремето бях говорил с американец и му споделях възторга си от промените в България. Той ми вика, виж какво, всяка промяна отнема много време, не бързай, това е нормално. Погледнато по този начин, моментът може да е неприятен, но пък за други е приятен. Я вижте хората, които са корумпирани – имат много сладки мигове, много добре се чувстват. Така че винаги има щастливи хора на тая земя...
- Интересна, да не кажа странна гледна точка към корумпираните...
- Може би. Аз мога да поднеса и друга гледна точка. Мисля, че в България цветята продължават да цъфтят, птичките продължават да пеят, хората продължават да се обичат и да се женят... Така че да кажете, че България изживява един труден момент, няма да ви повярвам.
- А Вашият най-труден момент?
- Аз не ги категоризирам, загова не мога да отговоря на тоя въпрос. Имало е и трудни, хубави и лесни моменти.
- Сигурно и за българите в чужбина ще кажете нещо друго, тук се говори, че в странство нашенци не се долюбват много.
- Само се говори. Ами вижте, от България напускат хора със зелена карта, по нормален начин, решили да променят живота си за хубаво, не са били обременени от някакви принудителни обстоятелства да напуснат родината си. Пристигат, устройват се, те са като всички хора, няма причина да са озлобени, и най-вече едни срещу други. За какво ли не си говорим, като се съберем – приятели, работа, семейство, няма разлика. В Чикаго живеят около 100 хиляди българи, една огромна колония и дори забелязвам напоследък, че общуването с българите ми отнема повече от 50 процента от всичките ми контакти. Говорим си на български, както и вкъщи. Да гледаме с добро око на хората и на света, това е най-важното.
Автор: Интервю на Йорданка ИНГИЛИЗОВА
Прочетена: 150
