Виц на деня
Виж всички вицове


Ползвате ли Интернет за електронни разплащания?
Да, и то често
Да, ако ми се налага
Не, нямам доверие
Категорично не
Не съм запознат(а)
виж резултатите


News letter


Контакти

Информация за контакти
8000 гр. Бургас
ул. Хр. Ботев 101
тел. 056/83 10 00
факс 056/80 17 33

Tелефон за реклама:
056/ 83 10 00

office@factor-bs.com
reklama@factor-bs.com



Tyxo.bg counter
Tyxo.bg counter
Истината за последните часове на Петър Слабаков
17.07.2009
Вдовицата Цветана Гълъбова не вярва на месии да оправят държавата и смята слуховете за самоубийство на Слабака за поредната нелепост

В севлиевското село Бериево е пристанът на двама от знаковите актьори, започнали театралния си път от Бургас – Петър Слабаков и Цветана Гълъбова. Двамата се срещат на бургаска сцена за първите си роли, а след това – на сцената на Сатиричния театър в столицата. В техния дом на улица „Марин Дринов” в София се създава онази славната „Екогласност” от началото на демократичните промени.

Слабака си отиде на 17 май, близо два месеца след като навърши 86 години. Столетната къща в Бериево, двора, градината са същите. Като че ли всеки момент Слабака ще ги огласи с мощния си тембър, имитиращ другата бургаска легенда Пандира.

В стаята му са гиричките и пружините, които до последно е разпъвал. На прозореца е войничето – Аскеер-а за цялостно творчество от театралната гилдия, а над него – знакът от телевизионната селекция „Ах, тези муцуни”. На стените са окачени плакати от филмите с негово участие. Има и от „Хиндемит” на Андрей Слабаков.

Само двете ловджийски пушки са предадени на отговорно пазене в полицията в Севлиево. Приживе Слабака се шегуваше, че те са за самозащита на Цветана, когато е сама. Сега тази отговорност е оставена на плещите на кучето Арджи.
Цветана ни посреща с усмивка, но с угаснал поглед. Телевизорът в дневната бълва новините от последните политически промени. Добавям към тях последната преса.

– Цветана, как си? Как се разделихте с Петър Слабаков?

– Много ми е жал, че по такъв начин свърши животът на човек като Петър Слабаков. Тъжно беше. Лежи и чака да умре. Отначало слизаше да се нахрани. После това време се проточи. Започна да слиза все по-рядко. Понякога го чаках по цял ден да слезе. Не знам жив ли е, не е ли, какво прави. Ужасно беше.

Мълчаливо се разделихме. Не говореше. Само веднъж ми каза отчетливо: „Аз вече не мога да ставам”. Тогава започнах да му нося храната и лекарствата в определен час в неговата стая на горния етаж. Той беше вече наясно, че краят наближава.

– Пуснаха се слухове за самоубийство?

– Поредните абсурдни и нелепи слухове.

– Кога разбрахте за болестта?

– Аз лично знаех от една година. Криехме от него известно време. Мисля, че това му удължи живота. Той рухна, когато узна. Бяха изпратили едно писмо да отиде да се регистрира в Онкологията във Велико Търново и аз се обадих на сина му Андрей и на снахата Ернестина да позвънят те на телефона и да кажат повече такива писма да не изпращат.

Слабака не е глупав човек и той разбираше, че работата отива много на зле. Но нали човек все се надява... Аз лично се надявах, че някакво чудо може да стане.
Когато вече вдигна температура, се обадих на Андрей. Взеха го в Интензивното във Военна болница и там лекарите на няколко пъти са го връщали към живота. За десетина дни, не повече...

Бил е на системи и с дихателна тръба. Преди да му сложат тръбата, ми се обади по телефона. Попита ме дали съм купила кокошки... Не бях купила, защото нямаше да стигнат парите... Битовизми...

– Познанството ви с Петър Слабаков е от Бургас, тук много хора още ви помнят от ролите в славните години на театъра, а вие сте въвела модата на конските опашки сред младите бургазлийки?

–  През 1957 година Петър дойде от Варна с режисьора Вили Цанков. Аз и Методи Андонов вече бяхме в Бургаския театър и току-що се бяхме оженили след 7-годишна връзка. Слабака току-що се бе развел с първата си жена. Дъщеричката му Боряна бе на десетина години, а синът Красимир – на четири, те идваха с него в театъра. През 1958 г. аз родих дъщеря си Милена в Родилния дом на Птичи пазар в Бургас.

След разтурването на театралната трупа в Бургас с Петър се виждахме в София – той живееше при режисьорката Юлия Огнянова в парк „Заимов” с втората си жена Кина Дашева и сина си Андрей, а аз – на „Марин Дринов”. Играх 30 години в Сатиричния театър. Слабака дойде там, когато директор беше Младен Киселов.

Беше „сгазил лука” в театър „София”. Вили Цанков го накарал да замести болен колега, защото Тодор Живков щял да гледа представлението. Слабака се притеснил, че не е репетирал, а ролята не е малка и отказал. „Доброжелатели” разпространили, че казал: „Аз защо ще му играя на този /за Тодор Живков/?”

И го уволниха без вина. Младен го прие в Сатирата. Тогава се роди моят внук и 3 години се борихме с неговата болест. Методи беше починал /1974 г./. С Петър се събрахме на 28 декември 1984 г. Той беше в болница за операция и аз отидох на свиждане като при колега. Той каза:
– Утре ме изписват, ще отидем ли на Бериево?
– Можем да отидем на Бериево, но първо трябва да отидем на Млечево /моето родно село/.

Така направихме и аз забегнах със Слабаков. И така – 24 години и 5 месеца. Толкова живях и с Методи. Коренно различни са двамата мъже в моя живот. Приличат си само по егоцентризма – целият свят се въртеше около тях. Силни индивидуалности. Иначе е все едно да правиш сравнение между Чайковски и Бетховен. И двамата ще бъдат запомнени с яркото си творчество в театъра и киното.

– Ти и Слабака винаги следяхте обществено-политическия живот и се вълнувахте от процесите в страната. Как приемаш последните избори?

– Винаги съм се чудела как ще е точно като остане сам човек. В началото така бях блокирала, че принципът, по който вървях, бе: „Трябва да стана, за да оправя ъгъла на онази черга. Мога да стана и да го оправя, но може и да не стана да го оправя...” И така за всяко нещо. „Трябва да помета. Мога да помета, но защо да го правя?..”

Иначе не мога да съм безразлична към това, което става в държавата. Това винаги ме е вълнувало. Като че ли нашето поколение бе такова. Във Френския колеж ни забраняваха вестници, но ние намирахме начин да се снабдим. Имахме „нелегална” организация за това. Една дежурна ги получаваше и като излезем в междучасие, ги пъхаше в чантите ни. Сега се ужасявам от безразличието на младите хора. Питат един:
– Кой е основал българската държава?
– Не знам, не ме интересува.
Как това не го интересува? Интересуват го други неща...
Питат друг:
– Кой е Васил Левски?
Той отговаря:
– Футболен отбор.

Аз съм сигурна, че не всички са такива. И непрекъснато добивам информация за друг вид млади хора – напористи, любознателни. Но дори безпросветниците да са малцинство – това, че ги има, е от значение за държавата. Нали утре ще ги назначат някъде? Нали нещата ще зависят от тях, а те дори не знаят кой е Васил Левски?! Това според мен е предварително загубена кауза. Няма да стане... Вълнуват ме такива неща...

Би трябвало в състоянието, в което съм, новините за европейски и български парламент и депутати да минават покрай ушите ми. А аз три дена мислих за кого да гласувам. Защото съм научена да не вярвам на месии. Вярвам, че докато ние като Барон Мюнхаузен не се хванем за косите и да се изтеглим от блатото, в което са ни натикали, няма да се оправим. Но как аз на моите години да се изтегля или да тегля държавата?...

– Когато създадохте „Екогласност” преди повече от 20 години, тогава каква надежда имахте?

– Тогава нямаше достатъчно информация, но все пак бяхме чували за международната екологична организация „Грийнпийс”. В „Екогласност” идваха хора от различни партии и аз си представях, че трябва да се създаде организация, която да върви по пътя на международното движение – да спасява земята от гибел. Мислех, че така ще бъде. Оказа се, че не...

Казано е: „Мъдреците измислят революциите, героите ги правят, а се възползват тарикатите.” Това се получава вече толкова години.

– Двайсет години след 1989 г. ти трябва да си направила своята равносметка – как стана и защо стана така?

– С Петър допряхме глави по тази линия - екологията, защото имахме лични причини. Аз бях погребала внук на 6 години от левкимия. Откъде дойде левкимията на това прекрасно дете?

След Чернобил любимата управляваща класа скри истината от народа в знак на солидарност със СССР. Как си представяха руснаците, че това ще остане скрито?! Че те да бяха единствени на земята, пак нямаше начин аварията да се скрие. Още умират хора, застигнати от нея.

А Петър винаги е бил много силно свързан със земята и в съзнанието му екологията има реални измерения.
Учредяването на „Екогласност” стана съвсем естествено. Първите 9 човека се събраха в нашата къща на ул. „Марин Дринов” в София, защото избутаха Петър за председател. Те искаха нещо да се направи, но им беше трудно да си сложат „главата в торбата”. И знаеха, че Петър не е човек, който си пази кожата, а се хвърля с всички сили напред за каузата. Той нямаше да позволи управляващите „да му свият сърмите”.
И тръгна...

– Наистина ли всичко беше така спонтанно и на никого някой някъде не му е казал, че трябва да се създаде такава организация?

– Знам ли как е било с другите? Ние с Петър искрено се надявахме, че нещо може да стане към добро. Но той бързо усети, че хората не слагат главата си в торбата за нищо. Че се изкористяват. И... че нищо няма да стане...

– Ти помниш ли, когато изгоря Партийния дом?

– Бяхме в Бериево и по телевизията видяхме. Не сме се съмнявали за миг, че това е умишлен палеж с цел да изгори нещо, което не трябва да се търси и да вижда бял свят след „промените”. Това е добре премислено. Защо си послужиха с този палеж – защото, докато хората се осъзнаят за какво става дума, докато търсят подпалвача, то вече ще е изгоряло. Това не е случайно! Някой го е обмислил предварително – да изгорят документи или да се създаде напрежение в обществото.

– Играли сте в много театрални и филмови сценарии. Кои са сценаристите в политиката, чий сценарий играем вече 20 години?

– Влизаме в световната политика и сценаристите стават все повече. Но се тревожа, че някой е намислил да направи българския народ необразован, за да може да го манипулира. Може ли държава, която е имала велика история и личности, да бъде на този хал?

Аз лично вече нямам ищах за нищо. Единственото, което мога да направя, за да съм полезна, е да се грижа за животинките около мен...
Автор: Румяна Емануилиду
Прочетена: 7773
Добави своето мнение в коментарите:

Име:
E-mail:
Коментар:
Въведи кода :